ХроноЛази

В тази история става дума за Времето и Пространството. Точката във Времето е 2010-та, а точката в Пространството – град Копривщица. И по точно – събора за народно творчество Копривщица 2010, който се провежда веднъж на 5 години и събира много гмуркачи във Времето – ХроноЛази. Тъй като ще пиша за изключително сложни неща, ще използвам нагледни материали. Ще бъда и максимално кратък, за да не ви отнемам от обедната почивка.

Благодаря на Българските държавни железници, за любезното съдействие в това пътуване.

И така…

Беглика Фест 2010 – едно от ОНЕЗИ неща

Напрежението нараствaше.

Изригна фойерверк, плъзна цветен дим, всички се наведохме да вдигнем рабичния дракон. Той изправи снага, отърси се като мокро куче, няколко от дървените подпори изпукаха и се счупиха. Заместиха ги ръце. Факлите по прешлените бяха запалени (както спортист пали олимпийски огън). И ето че чудовището се плъзна, оживя и започнаха да се случват някои от ОНЕЗИ неща – екзалтирана, разцепваща се тълпа, вибриращи крясъци, гласове на преследващи диджеридута, писъци, танци по тъмната трева, адреналинови пристъпи, призрачна светлина, стотици изопнати лица и пулсиращи ръце.

Свинеебски халюцинации

В тази история участват Господин С., Господин В., Господин Н. и едно вързопче халюциногенни гъби. Предната година Господин В. ги бил набрал от склоновете над хижа Паскал в Стара планина. Идеята била тримата герои да се качат отново на родното място на магическите псилоцибинки и там , на билото, до извора Петте чучура, да ги изядат. Все пак яденето на гъби е по-скоро ритуал свързан с природата и взаимовръзките, които хората имат с Вселената, а не с консумиране на бира и кебапчета.

Ловджийска рулетка

Решението да се върнеш е трудно. Но по някой път е жизнеутвърждаващо.

По два пръста напред бяхме изкарали – замръзнали като куки. В тях – димяха цигари. Запалихме ги точно под връх Юмрука по зимната пътека към хижа Ехо. Двамата (аз и Станбето) трябваше да се вгледаме вътре в себе си и да преценим имаме ли сили да продължим напред, или да се върнем. Знаете как е – остава ти някъде час до топлата печка. На ръце да го ходиш и метеорити да падат отгоре ти, обрасли с враждебни извънземни – все ще стигнеш.

„С ум и разум надари ме…” (Из Вазовата молитва)

Вятърът – леден. Дрешките – парцалки. Билото – в преспи. Дневна светлина – още час, час и нещо. Връх Юмрука – още по-юмручен и на Еверест прилича (демек по ръбовете му се вият снежни дантели и май кислород няма там горе никакъв…)

Родопски етюди

Пак са се събрали няколко поредни почивни дни и на изхода от София, в посока Перник, се е струпала върволица от автомобили. Вали дъжд. Стопът е малко нелеп – всички се движат с нула километра в час и шофьорите имат време дълго да съзерцават мокрите ни фигури край пътя. Толкова сме близо до тях, че направо им влизаме в личното пространство и се чудим накъде да отместим погледи. Освен това е странно да опъваме палци пред един и същ автомобил в продължение на много минути. Целта ни е Гоце Делчев, а от там – село Гърмен на гости на Ванката. След това – пеш из Родопите.

Ретранслатори на вяра

Тази история е за едно пътешествие в Родопите. Случи се по великденските празници и Гергьовден, когато се струпват многото почивни дни. Зорбас Гъркът казва, че грях си слага на душата мъж, ако не каже на една жена, че е красива. Аз казвам, че грях си слага на душата човек, ако не използва почивните си дни в тази част на годината, за да направи пътешествие в Родопите.

Тогава тревата там е зелена, мека и сочна.

Като заговарям за грехове се сещам за основната случка, която покърти из основи бедната ми душа по време на това пътешествие. Вървим си със Сту по прастарите пътеки, а в далечината малко селце на баир – няколко къщи, скупчени около минарето на джамията. Пада от онзи, родопският дъжд – вали, но не мокри. Ходжата запява, а меките хълмове подхващат древните думи и ги затъркалват по склоновете си. Въздухът се изпълва с вяра, а ние замръзваме заслушани. И двамата чувстваме как машинките ни в областта на гърдите започват да хлопат ето така:

Лъптъп-луптуп, луптуп-лъптъп…

Странджа на колела

Тази история разказва за едно пътешествие из Странджа планина. В края на текста има видео, озаглавено „Странджа и хората. Симбиоза без булдозери“. То се опитва да пресъздаде духа на това място през погледа на пътуващите през него. Познавам хора, които са правили подобни трипове с колела, пеша или на стоп. Те разказват различни истории, но общото при тях е, че Странджа планина и всички неща в нея винаги оставят траен отпечатък върху тях.

Планината е най-слабо населената област в страната. Доскоро затворена за външния свят, тя все още е запечатана извън „нормалното“ време, а липсата на хора я прави интересна за хората. Някои отиват там с големи, жълти машини – за да останат, като собственици на постройки, в които да посрещат преминаващите пътници и да печелят пари. Други пък само преминават с автомобили, велосипеди или пеша – за да остане Странджа.

Тръгваме петнайсетина души, няколко автомобила с багажници за велосипеди и две надуваеми лодки. Началната точка е село Маточина, крайната – Синеморец.

Дзен и изкуството да хванеш къра

Да хванеш къра не е лесна работа. Изисква се определено състояние на духа. Състояние, което не можеш да се дефинираш … Повече