Квантово прашно чекмедже

quant-cver

Не беше лош този ден, нищо че се оказа последен в моя живот. Сам виждаш – късна есен e, а въздухът чист след проливния дъжд. Допреди час стоях на припек по средата на ей онова слънчево петно и наблюдавах как двете ми момчетата се пързалят по скейтърската рампа. Знаеш ли какво си мислех? Мислех си, че децата се забавляват много по-добре, когато са на рампата без скейтовете си. Засилваха се с думкане от едната страна към другата, правеха няколко крачки по ламаринената извивка, обръщаха се и се спускаха до долу с пързаляне, по-дупета. Дупетата им – черни и влажни от калта по рампата, но поне чувствах радост, че сами си се занимават, подават си братска ръка, прескачат се внимателно. Смеят се. През това време, докато крачих нагоре-надолу по мократа алея, случайно погледът ми попадна на заглавието на стъпкан в земята вестник: „Доказано! Смъртта не съществува, съзнанията ни преминават на квантово ниво.“

Ти, например, страхуваш ли се от смъртта? Да, да, всеки се страхува, знам. Просто се чудя как да ти опиша какво почувствах, когато видях това заглавие. Представи си сега, че някой ти натиска главата във ваната, за да те удави. Ти, разбира се, се бориш, риташ с крака, напъваш мускули срещу желязната му хватка, но по някое време се отпускаш, виждаш че няма как да стане. И се примиряваш, приготвяш се за края. Какво повече да направиш? Точно тогава оня, дето те натиска, изважда главата ти от водата и си поемаш въздух. Това направих и аз, когато прочетох заглавието –  поех облекчено въздух, защото съзрях надежда.

Изслушай ме, моля те, не бързай да слагаш ръкавиците и да се захващаш с тази купчина железа. Може да почака малко, нали? Няма да ти отнема много време, само минута внимание. Благодаря ти. Виж, всички ние се питаме – ще запазим ли съзнанието си, мислите си, след като умрем? Освен това се питаме как ще умрем и колко болка ще изпитаме преди да умрем. Лично аз се страхувах от вероятността да боледувам години на легло с умирисана плът. Виждал съм такива умиращи. Страхувах се още, че ще умра от насилие в някоя пиянска свада, неспособен да се защитя, пред очите на някой, когото би трябвало да защитавам. Мислите ми се въртяха около това как някой ме натиска не във вана, а в нагорещена печка на някоя хижа в Стара планина, докато жена ми и децата ми го умоляват да престане. Да, страшно звучи, но човек трудно може да спре мисли, които са плъзнали по меката плът на ужаса.

Знаеш ли какво бях решил да направя? Бях решил да намеря южноамерикански шаман, който с билкова отвара да ме „умъртви“ преждевременно, да ме прекара отвъд смъртта. После да ме върне в остатъка от живота ми, за да го изживея без тези проклети терзания как и кога ще умра, колко болка ще изпитам и дали ще имам мисли и в Нищото.

По-лесно се живее, когато вече си мъртъв, не смяташ ли? Оттам нататък всичко е просто бонус в игра, която не те интересува как ще свърши, защото вече си я превъртял. Но да те върна в началото на историята, с която сега те занимавам – днес видях в заглавието, че съзнанията ни минават на квантово ниво. Зарадвах се. Стана ми приятно, обнадеждих се – ей така, както си стоях в средата на слънчевото петно в парка – и както вече ти споменах, олекна ми, нищо че не бива да вярваме на вестникарски заглавия. Тръгнах да забирам децата от рампата да ги черпя по един непланиран сладолед.

Видях изплашените им лица – надвесени над мен, заедно с лицата на няколко случайни минувачи. Един през друг ми говореха нещо, но не ги разбирах или по-скоро не ги чувах от болката и страха, които изпитах в онзи момент. Болката… Поне при моя случай беше много остра, много силна, но кратка. В сърцето. Гледах ги за последно моите хубави изплашени момчета, исках да ги успокоя, да им смигна, да им кажа „няма страшно“…, но болката и страха изтляха и преминах в квантовото ниво. Чувал си как става – наблюдавах цялата сцена в парка, всички онези разтревожени хора, малко отстрани и леко отгоре.

Какво е квантово съзнание ли? Все едно Бог ни прибира обратно в прашно чекмедже. Според теб какво се случва на една сребърна лъжица, захвърлена в прашно чекмедже? Нищо? Грешиш, точно обратното. Бог сърба супа с нея, копае с нея земята, бръсне се на огледалното й дъно, слага я на трамвайна релса, за да я сплеска, огъва я, за да види дали може да я огъне. На нашата сребърна лъжица, в нашето прашно чекмедже, всички тези безкрайни възможности й се случват едновременно, защото тя е в квантово състояние. Животът на нашата лъжица започва, когато някой отвори чекмеджето, за да я вземе и отнесе към една-единствена от тези възможности. Чакай, чуй ме, не искам да ме гледаш така, моля те да ме изслушаш. Моля те, моля те… Знам, че си общински служител, който трябва да си свърши работата и да се прибере при семейството, но моля те, остани още малко.

И така – не съм умрял, а съм прибран в прашно чекмедже, където продължавам да си се припичам на  слънчевото петно на асфалта и да гледам как момчетата ми тичат по рампата. Едновременно с това обаче се опитвам да им правя изкуствено дишане, защото рампата се е срутила върху тях от старост. В това прашно чекмедже едновременно съм блажен от радост и опустошен от мъка баща.

За какво ти го разправям всичко това ли? Стоиш си тука сред окривените ламарини и винкели на тази рампа-убиец и се чудиш откъде да ги подхванеш, че да ги натовариш на камиона. Не си очаквал днес от общината да ти възложат толкова тъжна задача, нали? Ей ги на, осиротелите скейтове на децата ми още са облегнати на дървото, а те самите лежат в линейка, която няма защо да си пуска сигнализацията. Не, аз бих ти помогнал да натовариш, но няма как, нямам физическо тяло. Освен това не виждаш ли – момчетата ми още думкат по ламарината, братски си подават ръка, внимателно се прескачат. Няма да ги гониш сега от рампата, нали? Дай да се отдръпнем встрани, изпуши си фаса и да позяпаме малко, после ще си довършиш работата.

Казвам ти – зарежи я тази рампа и този общински камион и „умри“ тук, веднага, на място, докато си още жив. После иди и пий едно горчиво кафе, да видиш как ще ти се услади. Не е ли така? Прав ли съм? Колко ти е часът? Има време, ще натовариш. Тази рампа не беше много голяма, но достатъчно тежка, за да ми отнеме момчетата. Друго исках да те помоля. Казах ти вече, че вътре в квантовото прашно чекмедже  всичко се случва в един и същи миг, но сам разбираш, че това е малко странно – не можеш да отличиш едното от другото, когато всичко ти се случва едновременно. Смъртта не е липса на мисли и чувства, а мислене и чувстване на всичко едновременно. Ти, с твоята работна куртка, с твоя общински камион, с електрожена в каросерията, и всичко останало, си тук, жив си, защото ти се случва нещо конкретно, нещо уникално. Не всичко.

Истината е, че искам да ми направиш една малка услуга, ама айде изпуши си първо фаса. Добре. Знам, че имаш две деца, момчета. Като моите. Виждам снимките им в портфейла ти. Не ме питай как ги виждам, не мога да ти отговоря накратко. Застани ей така пред мен и ме гледай в очите, нищо че ти изглеждам малко мъгляв и неясен. Да, знам че можеш да виждаш през мен. Ти сега си мисли за твоите две момчета, обичай ги силно в твоите мисли. Искам да видя тази любов в очите ти. Само тя ми трябва. Не всичко.

Готов ли си? Сега внимавай. Какво би направил в следващите мигове? Ще натовариш ли на камиона си парчетата от тази рампа-убиец или ще оставиш хлапетата ми хубаво да си се напързалят, че след това да мога ги черпя по един непланиран сладолед? Не гледай, че тялото ми лежи покрито на асфалта, за мен всички тези неща са бонуси.

25.12.2016

2 Comments

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s