Малка Пица Маргарита

Видях една Малка Пица Маргарита да сяда на най-отдалечената маса, тази до закачалката за палта и шапки. Не се съблече, остана си така – по бежов шлифер с широк бежов колан, свали си само бежовите ръкавици и ги подреди акуратно в ъгъла на масата. Безлична, окото се плъзга по бледото й безкръвно лице, плъзга се в страни, няма къде да се хване. Нито за гърбав нос, нито за брадавица с косъм, макар че, сигурен съм, някъде трябва да има. Лелка. Над петдесетте. Седна на стола без да го дръпне назад, сбута се о ръба на масата (отвратително изскрибуцване) и цялата й нелепа бежавост се изля върху покривката и потече надолу през провисналия на пода колан на шлифера.

Сервитьорката се нацупи. Тъкмо дояждаше едно тирамису с изтичащ срок, оставаше й да набоде последното, най-апетитното пар…грабна с досада менюто, не я оставят на мира уродите, най-вече, когато е решила да се почерпи. От по-предната маса двете Италиански Салати продължаваха да смучат тънките си цигари. Изрично бяха поискали от сервитьорката да не минава да им сменя пепелника на всеки фас, за да не се налага неловко да спират да си говорят една през друга.

Някаква безутешна неделна скука е обзела цялата тази семейна пицария с шест кирливи масички, две от които са навън, в студения безистен. Ако имаше как шефът да дойде, да удари ключа и да ни пусне да си ходим, какъв е смисълът да се мъчим? Влязох в кухнята, за да увелича градусите на фурната за бежовата Малка Пица Маргарита. Поразбърках купата с вчерашния доматен сос, напрегнах слуха си да чуя дали шупти. Не, окей си е, не е успял да вкисне.

Връщам се зад барплота точно когато сервитьорката го перва по дървената муцуна с папката на менюто и плесницата изтрещява в тишината, което ме подсеща, че дори радиото съм забравил да пусна. Пускам го. Guns N’ Roses изпълняват November Rain. Прибавят малко носталгия към скуката.

– Водка. Голяма с фъстъци – казва Лили сервитьорката и щрака по бутоните на касовия апарат. Касовия апарат започва с мъка да ражда касовия си бон, а Лили с внимателни пръсти му помага да излезе на бял свят. След това го нанизва върху острия шиш при останалите.

– Как така водка, защо водка? – изненадан съм. Лили е оглушала, чува само повика на последното парченце тирамису, отлита към служебната маса. Поглеждам пак към дъното на салона. Седи си там – любопитната Малка Пица Маргарита разглежда интериора, от което веднага ми става ясно, че почти никога не влиза в заведение за обществено хранене. Но не е Пица, а Водка С Фъстъци Голяма. Нещо съм се заблудил, обикновено ги разпознавам още отвън на улицата. Докато тялото ми готви съмнителна храна, мозъкът ми готви съмнителни асоциации. Пица Прошуто е с мустаци, с плешиво теме на мазни жилчици и торбички под очите, в които може да налее халба бира, но предпочита да я изпие. Шопските Салати са с едри задници, предявяват дребни претенции, никога не харесват маслината, но не прощават на магданоза. Винаги искат малки бири, за да ги направят още по-малки и самотни, като ги оставят недоизпити. Пилешките Крилца е брадясал, скъпо облечен оперен певец, който глозга с много красиви зъби. Колкото по-елегантна и изискана е поредната му партньорка, толкова по-обилно тече олиото по брадичката му. Гръмогласен чешит със снизходителни бакшиши. Най-неприятен е Билковият Чай. Докато си попарва пакетчето в края на конеца, изпръсква салона със свадливата си компетентност. След него Лили сервитьорката веднага хваща парцала с кофата и докато не мине целия под не мирясва.

Аз обаче в момента съм озадачен. Интригува ме онази бежова особа в дъното на салона. Нормално е да е Малка Пица Маргарита веднъж-дваж в годината, евентуално с внуците, но никога Водка С Фъстъци Голяма. Ето на – не отпива, а сръбва, все едно не е спирт, а чаша топло мляко. Лили също търси с какво да утоли жаждата си, нещо й е станало много сладко в устата, отваря витрината със сладки безалкохолни. Стъклената й врата излъчва към мен размито бежово отражение, което, забелязвам, ми маха с ръка. Поглеждам директно към Водката С Фъстъци Голяма и, олеле, виждам да прави нелеп жест да седна на стола срещу нея.

Дърпам тютюневата завеса и излизам отпред в салона. Не ми е за първи път. Всички са самотни по един или друг начин. Особено в неделя. Минавам покрай масата на Италианските салати, Италианските салати вдигат пушилка покрай мен, ускорени от някоя тема-табу.

– Сипете си една водка на моя сметка – отблизо се виждат износените ръбове на широките пешове на шлифера й, и да, брадавицата с косъм си е там, в ъгъла на лявата ноздра. Мисля си, че този неин шлифер, всъщност не е шлифер или по-скоро някога е бил, като по-млада дреха, но сега е стар домашен халат, пропит с миризмата на изпържен лук. После се сещам, че миризмата на лук идва от мен самия.

– Може би по-късно – казвам по повод на предложението й. Изпия ли сега една водка, няма да спра до вечерта, този ден не ми прилича на такъв. – Какъв е поводът?

– Дочаках – нещо блесна в ъгъла на окото й, но не разбрах точно какво. Сръбна от водката и с оттекли пръсти изпука люспата на фъстък. Пъхна го в устата си, все едно мушна монета в процепа на уличен телефон. Погледна в страни, после надолу към петното върху масата, което се опита да изчисти с палец. Радиоводещият подкрепи сцената с Don’t speak на No Doubt, Лили сервитьорката вирна нагоре дъното на жълтото си безалкохолно, видимо доволна от моментното състояние на организма си.

– Тази сутрин се обадиха да ми кажат, че мога да си получа ключа. Тъкмо идвам оттам… – и пак сръбва от водката и пак обръща към мен подпухналия си профил на дългогодишна домакиня. Досещам се защо – плаче само през лявото си око и несъзнателно го държи обърнато към прозореца, не към мен. Преглъща парещата течност, пъхва още един фъстък и ядно го смазва със зъби, та чак изтракват.

– Поздравления – казвам аз, но тя вече открито бърше сълзите си и ми описва порутена бащина къща, която се намирала на две преки оттук, тогава още имало поляна, по която тичала, но стените се напукали, на фона на всичките тези високи жизнени панелки, които сега са петнисти, но им обещали южен, слънчев, сто и двайсе квадрата, нейният старец плакал, когато дошли багерите, но нищо, скоро ще се ширят пак на същото място, но на по-високо, с по-добра гледка, нищо, че поляната няма да я има. И всичко това тя разказа тихо, с практични, не с емоционални думи, в дъното на салона, незабележимо за Италианските Салати, за сервитьорката Лили и за когото и да било друг, освен за мен, готвачът. После? После се разбрало за голямата инженерна грешка, сгрешените технически спецификации, застой, скелетът на мечтите й все така стърчал години наред с озъбени бетонни ребра, тя престанала да ходи да го гледа, старецът умрял, старицата умряла, останала сама в плесенясалата квартира, погребана и тя в наивното бъдеще, което постепенно забравяла и забравяла и накрая съвсем забравила и така петнайсе години, до днес. Днес внезапно й звъннали да отиде и да си получи ключа.

Забелязах, че нивото на водката в чашата й не спада, въпреки че непрекъснато отпиваше. Може би защото наистина си беше една Малка Пица Маргарита – топла, мека и обикновена. Може би защото се опитваше да се справи с това твърде закъсняло щастие, но не знаеше как. Опитваше се да празнува, но не знаеше как. Опитваше се да си спомни забравеното бъдеще, но мислите й я запращаха в някаква особена необикновеност, с която не бе свикнала, която й причиняваше дискомфорт. Необикновеност, която не желаеше, но от тази сутрин насам бе започнала неумолимо да я дърпа за ръкава на бежовия шлифер, като непослушно дете, което никога няма да има наистина. Необикновеност, която я тика твърде необмислено и хаотично нанякъде и затова сега седи тук с чаша водка, а винаги е мразила да пие, реве пред мен, непознатия човек, а винаги е ревала само пред любимите си сериали.

– Прощавайте, аз…никога…по принцип не рева…просто…не знам, не знам…то и малко ме е яд де…не знам…чак сега…и какво…нищо…абе хубаво е, как да не е хубаво…петнайсе години чакане са това…как да не е хубаво…хубаво е…нали?

Малката Пица Маргарита ще продължи да чака, мисля си аз, докато стържа кашкавал зад бара. Сега вече в просторен хол, в който влиза много светлина. От слънце, което винаги ще изглежда като заник, нищо че би могло да е изгрев. И ми става нещо чоглаво, наблюдавам я тайно, сега не реве, а сякаш реве, прави пръстите си на гребен и ги прокарва през изпръхналата си коса. Лили сервитьорката нещо си танцува, докато изплаква чашите, мозъкът й още пулсира като флипер, запален от тирамисуто. Остават още четири часа до края на работното време. Сумракът отвън прави големите прозорци огледални и малката семейна пицария два пъти по-празна. По радиото Johnny Cash свири на най-тъжната си китара, Италианските Салати изчерпани мълчат, ровичкат зелето в чиниите си.

Малката Пица Маргарита си тръгна. В салона влезе Пилешките крилца и показа хубавите си зъби. Партньорката му тази вечер е просто бижу. Включвам фритюрника с мазнината.

18 декември, 2016

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s