Елена и тунелът над реката

Елена се появи сякаш от нищото. В един миг цялата тайфа си седеше на стъпалата на киното, в следващия тя вече пресичаше горещия площад с хубавите си крака. Вече не си спомням защо това момиче се озова сред нас, но ясно си спомням как моментално нещо се промени. Сякаш всички преди това я бяхме чакали. Едни и същи летни вечери, в които един по един пристигахме и сядахме на стъпалата, за да покажем на града колко сме различни. Наистина – не правехме нищо кой знае какво, освен да демонстрираме, че не сме като другите. Правехме го с тениските си, със скъсаните си дънки, с обувките си, с косите си, с вирнатите си цигари и бирата, която свободно можехме да си купуваме. Сиатълския гръндж постепенно бе започнал по-добре да импонира на тинейджърското ни безпокойство, отколкото  пънка и хардрока. Бяхме свръхсуетни – дългите ни коси изглеждаха смешно бухнали от измиването със шампоан точно преди да изскочим навън. Гледахме да сме що-годе чистоплътни, макар че винаги се въргаляхме там, където другите само стъпваха. Седяхме си ние на стъпалата с обърнати навътре ходила, все едно сме кривокраки, и показвахме високите платформи на обувките си на преминаващите хора. Тийнейджърски акнета, обеци и боядисани кичури украсяваха главите ни, албуми, песни и обложки на аудиокасети занимаваха мислите ни. И изведнъж се появи тя – Елена от София, дошла при баба си за лятото.

Елена изглеждаше някак по-зряла от нас, вече не момиче, а направо жена. Изпъкнали гърди, зрял ханш, плътна черна коса, тъмни очи, сладки трапчинки, винаги с къси панталони с разнищени конци и почти мургава кожа. Някак си съвсем естествено стана част от нас. Като местни уж ние бяхме господарите на стъпалата пред киното, но всъщност стана тя, защото винаги неусетно се скупчвахме около нея. Тайно я разглеждахме. Тайно я миришехме. Тайно си мислехме за нея. Тайно си представяхме ситуации, в които я закриляме. Не знам защо толкова ни обсеби. Може би защото беше софиянка и ние, момчета от провинцията, я усещахме като нещо ново, екзотично, идващо с мисия от друг свят, и търсещо, естествено, нас, най-готините хора в града, за да установим близък контакт. Или просто беше много красива. Имаше дарбите да общува без табута и да се разхожда непринудено с всеки един от нас поотделно. Тези й дарби направо ни опустошаваха.

Не знам за другите, но аз, сядайки вечерта на стъпалата пред киното, все се надявах Елена да пристигне първа. Не толкова да си поговоря насаме с нея, колкото градът да ни види как двамата си говорим или по-скоро градът да види как аз самия мога си говоря с нея. Понякога се случваше точно така – седим си, говорим си за незначителни неща, а аз отдалеч забелязвам как някой от нас пристига и сякаш ми завижда. Изпитвах страхотно удоволствие от цялата тази работа, но за кратко, защото после се появяваха останалите. Да, наистина всеки от нас се опитваше да размени няколко думи с нея, и ако можеше – да я разсмее. Понякога някой успяваше да я разхили до припадък, а останалите започвахме адски да му завиждаме. Всеки един от нас се влюби в нея, всеки един от нас започна да се бори за нея, всеки един се опитваше да бъде различен от нас, различните. На Елена всичко това й допадаше, но не подозираше, че събужда у нас смели копнежи за все по-настоятелни действия. Лятото си вървеше, пушехме първите си цигари с марихуана, напивахме се, повръщахме, спяхме по градинките, киснехме по цял ден при гаражните банди. Елена се появяваше навсякъде, всяваше сладък смут у всеки, нощите бяха ароматни.

Дали от завист или ревност, но болката и самосъжалението бяха част от ежедневните ни срещи с Елена. Дори не знаехме дали ни болеше, защото тази вечер някой друг (не ти самия) тръгва да я изпраща, или ни болеше, за да може тя да види, че все пак имаме емоции, нищо, че сме твърди непукисти. Не беше рядкост да се види как някой от нас седи в прашния ъгъл, смуче алкохол направо от бутилката и излъчва около себе си досада или депресия. Сякаш това бяха сладките нектари, които привличаха Елена и тя неминуемо кацаше при него. Дълго си шушукаха нещо в тъмното (на фона на непостоянните хармонии на Alice in Chains). В останалите от нас това предизвикваше тревога и разочарование. Както и незадоволено любопитство какво всъщност се случва. Какво правят онези двамата в онази заключената стая? Колко време са там? Само си говорят или правят секс? Тя девствена ли е? Кой ли ще я „отвори“? Повечето от нас също бяха девствени.

Тревожехме се какво се случва с Елена, надявахме тя да живее с чувството, че сме най-готините в града, и че осъзнава късмета да бъде част от нашия свят на непосредствено общуване и емоционални провокации. Резултатът беше, че се опитвахме да изглеждаме значим в очите й, да изглеждаме изпълнени със смисъл, да изглеждаме търсещи, питащи, умни, забавни, провокиращи кавалери – все неща, които започваха да ни противопоставят един на друг, неща, които ни караха в нейно отсъствие пияни да се разреваваме и през сълзи да крещим, че я обичаме, и че не можем да живеем без нея, и че трябва всички да ни оставят на мира. На сутринта се появявахме гузни и махмурлии, и твърдяхме, че не си спомняме какви сме ги плещили, но си спомняхме. Спомняхме си и още как.

Бурно лято. Горещи вечери, алкохол, трева, задимени нощни клубове, музика, сух хляб и плесенясало сладко. Живеехме без да искаме кой знае какво, борехме се с провинциалната скука, търсехме необикновеното навсякъде, ако не го намирахме – създавахме го.

По някое време се роди традицията да се слиза до железопътния тунел над река Янтра и вътре в него да се чака идването на бързия влак в два през нощта. Онази нощ участвах за пръв път. Слязохме по стръмна пътека в мрака, бяхме голяма група момчета и момичета. Крещяхме пияни и екзалтирани. Вътре в тунела – абсолютен мрак, само искрите на запалките и превъзбуденият ни кикот насочваха към вътрешността. Когато очите ми привикнаха и започнах бегло да различавам силуети, разбрах, че стоим прави по средата на вибриращите релси. Някой изтърва бутилката с джин и тя се пръсна върху камъните. Изстреляни фасове рикошираха в краката ни. Цареше някаква всеобща глъч, която постепенно се заглушаваше от прииждащия грохот на влака. Бях започнал да се страхувам, че никой не се маха от релсите, че всички пренебрегват наближаващата грамада, и че може би някои от нас са прекалено пияни. В последния момент. В последния възможен момент, сякаш предварително изрепетиран и синхронизиран, се запрепъваха към стените на тунела, към спасителните ниши. Това не бяха широки сервизни помещения, а някакви ниски дупки с остри ръбове, толкова плитки, че човек трябваше много плътно да се притисне към тях, за да оцелее. Тогава видях Елена. Сама. Уплашеният й контур се очертаваше на фона на нахлуващия фар-слънце. Някак съвсем естествено, стреснати от непознатата опасност, двамата сключихме ръце и се притиснахме в нишата.

Слепени. Присъединени. Придадени. Такива бяхме ние с Елена в онези кратки мигове на свръхвъзбуда. Машинистът пусна влаковата сирена, която изтръгна въздуха от дробовете ми, спря сърцето ми. Грохотът и вибрацията смесиха телата ни, забъркаха ги, комбинираха ги и ги втвърдиха в една обща смес. С обединените ни очи виждахме светлинните импулси на вагоните, помирисвахме ги с общия ни нос, усещахме пищенето на колелата с колективната ни кожа. Започнах да получавам бавна, мъчителна тийнейджърска ерекция.

Тишината нахлу в тунела подобно на влаковата сирена – също толкова изненадващо, но този път блажено отпускащо, както при внезапно спиране на физическа болка. Никой не бързаше. Миговете се нижеха. Някой изкряка пресипнало. Чу се тракане на камъни. В нашата ниша ние с Елена бавно се разединявахме, разделяхме органите си, обособявахме кръвообращенията си, връщахме собствените си възприятия. Накрая просто стисках топлото й тяло, усещах влажната й буза, долепена о моята, чувах дишането й отделено от моето. Изправихме се. Разделихме се. Белезите от срастването ни се охлаждаха от студения въздух.

Останалото беше един сладък сън, от който се събудихме сутринта на счупена пейка в градския център. В края на лятото. На следващия ден Елена изчезна, сякаш в нищото. За всички нас.

13.11.2016

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s