Аз и моята риба

Локус Бокус

От моето място на бара виждам как бармана овалва цацата в брашно и я пуска в калната мазнина на фритюрника. Да, мисля си, май е време за историята с рибата. Грамадната риба в мътната плитчина. Реална, колкото е реално рибешкото око, което можеш да покажеш с вързани китки.

Разглеждам отражението си в огледалната витрина зад бара. Бледа кожа, тъмни кръгове под очите, грозен хематом по врата. Добре поне, че не ми тече кръв от носа. Раздвижвам гръбнака си, така както съм седнал върху високото столче. Валяк е минал през мен, костите ме болят, но се превъзбуждам от мисълта, че ще мога да му разкажа историята с рибата.

… мокрите крачоли лепнат по краката, пъпките от комарите смъдят, по ръцете ми блестят прашни люспи…

Опръсквам с лимонов сок цацата.
– Винаги хващам риба – казвам и пъхвам една хрупкава в устата си.
– Как така? – учтив е барманът.
– Имам една тетрадка. Когато ходя за риба записвам всичко в нея с химически молив.
– Какво записваш? – пита барманът. Той също си има тетрадка. Крие я е нейде под бара, вероятно я слага върху дъната на мокрите халби. Опитва се да пише, наблюдавах го. Източва някоя и друга наливна бира, след което плясва тетрадката на мазния бар и започва да удря молива между зъбите си. Мъчи се нещо да съчини.

– Записвам си всичко, когато ходя за риба. До най-малката подробност. Например записвам си какви са облаците. От тях зависи дали рибата ще ме вижда. Слънцето прави водата прозрачна и рибата става подозрителна.

Сръбвам глътка от халбата си.

– Перфектния риболов зависи от много неща. Дълбочината, атмосферното налягане, колко кислород има във водата, има ли вятър. Зависи и от мястото, където рибата се храни. Ако се съобразиш с всички тези неща винаги ще хващаш риба.

Пъхам в устата си още една кисела цаца и набързо оглеждам салона. В дъното до прозореца седят двама. Обядват горещи кебапчета. Поднасят ги към устите си плавно и с премрежени очи, все едно ги пушат. Закрепват ги обратно на ръба на мазната чиния.

– Искаш ли да чуеш една история? Ама истинска.
– От онези рибарските ли? – готов е да слуша барманът.
– От онези рибарските. Но е истинска.
– Давай.

И се започва.

…ранен следобед. Реката е петниста, гладка. Излизам окървавен от драките и се озовавам на брега. Друг би подминал мястото, но не и аз. Виждам, нанос от тиня на няколко метра навътре от брега. По-нататък тъмнее дълбокото и в него мога да се пробвам. Още повече, че във водата лежи голям мокър дънер от чиито край мога да замятам въдицата. Хем няма да се страхувам, че ще закача някъде. Вадя тетрадката и отбелязвам датата, часа, показанията на барометъра и термометъра (по-късно ще добавя евентуалната дълбочина, ще нарисувам и карта на мястото). В страхотно настроение съм. Усещам мястото девствено, недокоснато от друг преди мен.

Очаквам перфектния риболов.

Тръгвам внимателно по дънера. Виждам как по реката се приближава сянката на облак, който ще ми осигури дифузна светлина.  Опитвам се да видя гърбовете на подплашени риби под мазната повърхност.

Точно тогава се подхлъзвам.

Инстинктивно разтварям крака, за да мога да обкрача дънера и да не цопна целия в реката. Ходилата ми потъват в тинята. Коленете ми щръкват нагоре, а задникът ми се удря в нещо меко. С едната си ръка завирам въдицата в небето. С другата се подпирам о  кората на дънера. Той обаче е слузест и хлъзгав. Огъва се и ме изхвърля нагоре, плъзва се изпод мен и се гмурва по средата на реката. Седя в студената вода и зяпам как малкия водовъртеж се разсейва…

– Да бе! – барманът трескаво притупва фаса си в пепелника. – Сом?
– Огромен – казвам аз. – Лежи си там на припек.
– Стиииига бе – казва барманът.
– Самата истина. Кълна се. Лежеше си там на припек. Аз да взема да ходя по гърба му.

Говорим си още малко. Изпивам си бирата и излизам. Искам да се поразходя в парка. Съсипан съм физически, тялото ме боли, но жадувам да мина под лампите на алеите. Когато минавам покрай някоя от тях, тя вземе че примигне и изгасне. После светва зад гърба ми. Това се случва само понякога, не винаги. Въпреки това си мисля, че аз съм причината. Променям ги. Подчиняват ми се, направо ги смръзвам. Както и да е.

Светване, изгасване. Изгасване…

Утре отново съм на планирано химиотерапевтично вливане. Пак болка, пак повръщане. Левкемия. Кръвта ми се скапва. Сядам на една пейка. Излъскана, с бежова пигментация.

Докосвам я.

И тя е хлъзгава, като тялото на моя обрасъл сом, в моята тинеста река. Някой е издълбал с острие “Аз бях тук”. Да, мисля си, аз и моята риба също бяхме тук. В тоя живот.

Надявам се барманът и неговата тетрадка да го потвърдят.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s