Сладкият сок на нейните устни

Мислеше си, че ако синовете му не бяха заминали, единия за Англия, другия за Америка, щеше да живее до сто години. Да живее, не да живурка. Сам в корубата на старата си къща. Обкръжен от захабени тави и тенджери, които не можеше да понася, защото бяха по-стари и от него. Затова този следобяд седеше вътре в неподвижната Лада – чувстваше се по-млад зад нейния волан и таблото с уреди.

Насили изсъхналите устни, опита се да накара гърлото да завибрира, но при първите звуци се отказа. Купето на леката кола попи само писклив стон, нещо като мяукане. Четиридесет години гласът му палеше ушите на децата по чиновете, когато извикваше някое по име, за да го изправи пред черната дъска. А как само се провикваше по поляните, докато свиреше на гъдулката…

Протегна ръка през скоростния лост, опипа заобленото й тяло. Тя, най-първата му любов, си лежеше на седалката и кротуваше. Но той знаеше стаената й сила. Като лък на купидон нацелваше душата, и човек рипваше, не можеше да удържи. Гъдулар направи от него, подчини го, най-голяма част от сърцето му взе. Сега го нахока, когато прокара грапавите си пръсти по конските й струни. И беше права.

Втората му любов – пушката, опипа и нея, седеше на коленете му. Много дивеч бе повалила тя през дългото си око. Ясно си спомни как умее да ритне рамото му, след което да замирише на лов. Бе му вярна през годините, но вече не можеше да я удържа на прицел с деветдесетгодишните си ръце.

Третата му любов, леката кола, е все тъй лъскава, но преди години нещо й изщрака отвътре, пречупи се. Поредният автомонтьор сви неразбиращо ръце, но прие шишето с ракия. Оттогава Ладата си стоеше под навеса, а той, както сега, отвреме навреме седеше в купето й.

Четвъртата любов бе жена му, но сега тя лежеше на отсрещния хълм. Помнеше, че чак когато хвърли шепа пръст върху ковчега й осъзна как цял живот бе имал вярна жена до себе си, но тя верен мъж – не. Така бе казал и на господина, който след Промените го бе извикал в кабинета си. Трябва да си смениш партията, ако искаш да си останеш секретар на района, бе рекъл той. Отговори му, че на жена си може да изневери, ще й признае, после ще й мине, но на партията – не може. Заповедта за напускане получи след седмица. Още същия ден си събра нещата в кашонче, мина през едно турско село, където имаше приятели, и те му дадоха две агнета. С чужди пари купи една крава и се прибра в родната си къща. Шест години живя без пенсия, но завъртя стопанство, оцеля, а с него и челядтта му.

Затвори се в селото и започна да наблюдава как навън светът все повече се проваля. Мислеше си, че този провален свят е само в кутията на телевизора, но после той нахлу в собственото му семейство и отнесе децата. Отведе ги надалеч и бе почти сигурен, че никога няма да му ги върне. Той не гледаше на тях, както на любовите си, защото мислеше, че, като негови синове, са част от кожата и мускулите му. Сега, без тази част, той не можеше да се движи ни напред, ни назад. Обездвижен, подобно на Ладата.

Затова сега опипваше с език соленото дуло на пушката. Целуваше се с втората си любов за последно, тя единствена имаше дарбата да го отведе от този застинал свят, като премине през тъмното й око.

Не натисна спусъка, само защото някой зад оградата го повика по име.

Припряно и гузно отметна пушката настрани и избърса с длан тънката нишка слюнка, която се разтегна между дулото и устната му. Измъкна се несигурно от купето, защото не вярваше, че може да е чул друг глас в това обезлюдено село. Намери се срещу двама старци, мъж и жена. Посрещна ги като в просъница. Когато се пробуди, осъзна че са в кухнята под голата крушка, не се бяха виждали има-няма петнайсет години, навремето учителстваха заедно. Седяха и докосваха спомените си плахо, както докосваха жълтите зърна на чепката грозде, с което ги бе почерпил. Пъхаха по едно зърно между безцветните си устни, за да ги преглътнат по-лесно, а безплодните семки звучно потъваха в плътта на тяхната старост.

Случайността реши той да подхване плодно зърно, което да посее у него жизнена, млада мисъл. Тя го изгори под лъжичката – онова място, за което подозираше, че е безвъзвратно изстинало. Покълна толкова бързо, че за да я спре да не избуи изплю обратно зърното в шепата си – все едно мисълта изплю, за да я изкара от все още плодородната плът на тялото си. Кехлибареното топче остана за миг свързано с него чрез старческа слюнка, все едно с пъпна връв. Захабените тенджери ядно изквакаха, когато бучна върха на бастуна си в дюшемето.

– Чакай! – промълви той. – Това зърно го знам аз…
– Какво да чакам? – сепна се старицата.
– Слушайте, като се приберете в Г. потърсете Надежда, Надя, работеше в Завода. Мургава, като циганка, пенсионер трябва да е вече. Мургава. Ако трябва идете в деловодството, по млади сте от мене. Там ще знаят нещо за нея, адреса й поне. Искам да я чуя, нека ми се обади. Ще чакам!

Чак в корема му се разля топлината, все едно голяма глътка ракия отпи. Зашеметено притвори очи и остави силата на спомена да поспадне, както обикновено оставяше да отминат бодежите в сърцето му.
– Аз и по-хубави от жена ми съм любил – промълви накрая той. – Глупак съм, че съм забравил.
И пак потъна в просъницата.

Когато старците си тръгнаха, той се върна на кухненската маса. Отпусна се на стола. Известно време се опитваше предпазливо да слуша тиктакането на стенния часовник. Сякаш той беше вътре, споменът за нея, някъде между зъбчатките и пружините, а всъщност бе в механизма на ума му. И не бързаше да го огледа подробно, толкова хубав беше. Предпазливо започна да го докосва, както се докосва новородено, а той усетил вниманието му, започна да се разгръща, да разпъпва и бързо да му показва ту лицето й, застинало в любовен стон, ту ръката й, отпусната на гърдите му, и всичко това се завърташе в онзи шемет на отдавна откраднатите часове. Чу собствения си глас, мучеше като вол. Опита да се облекчи, като го остави свободно да кънти между олющените стени на кухнята.

Накрая не издържа. Пъхна зърното в устата си. Докосна го срамежливо с език. По-скоро си представи, отколкото усети онзи разтърсващ ток, след което сладкият сок на нейните устни потече в устата му.

2 Comments

  1. „..все едно мисълта изплю, за да я изкара от все още плодородната плът на тялото си. “ някой може да каже друго, но точно това изречение е отражение на механизма как една помисъл може не само да породи, та и да роди нещо! Така така ..пиши, че иначе започвам аз:) Ама мн красиво е станало ей!

    1. Може и да роди, но й трябва плът, която да я изхрани. Обикновено мисълта наедрява, зрее, а тялото под нея, съхне, ама не му пука, защото й се радва. Тези са от най-хубавите 😉

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s