Забравяш, чакайки Годо

Не знам къде да си сложа лакътя. Някак си не е измислено – общ подлакътник за две съседни седалки. Все се случва да се докоснем с този отдясно. Светкавично си прибираме ръцете. После аз се опитвам да си сложа лакътя в задната част, надявайки се той да избере предната. Обаче и двамата пак се докосваме в задната. В момента мекият десен подлакътник си стои празен. И двамата сме вперили поглед в сцената и се преструваме, че го преотстъпваме на другия. Поне аз се преструвам. След малко ще си сложа там цялата ръка.


ЕСТРАГОН: Прекрасно местенце. Всичко ти се усмихва. Да се махаме.
ВЛАДИМИР: Не можем.
ЕСТРАГОН: Защо?
ВЛАДИМИР: Нали чакаме Годо.
ЕСТРАГОН. Вярно. Сигурен ли си, че е тук?
ВЛАДИМИР: Кое?
ЕСТРАГОН: Че тук трябва да чакаме.
ВЛАДИМИР: Каза при дървото. Виждаш ли други дървета?
ЕСТРАГОН: Какво е?
ВЛАДИМИР: Прилича на върба.
ЕСТРАГОН: Къде й са листата?
ВЛАДИМИР: Трябва да е изсъхнала.
ЕСТРАГОН: Няма да плаче вече.

Такъв декор не бях виждал – едно-единствено дърво. На предната постановка, на която тя ме заведе, бяха измислили на сцената дъжд да вали. Ама като истински, не можах да го различа. Даже бутафорния вятър издуха вихър от листа в публиката. А ламаринените гръмотевици направо ми разтърсиха гръдния кош. Голям екшън.


ПОЦО: И благодаря.
ВЛАДИМИР: Ние ви благодарим.
ПОЦО: Няма защо.
ЕСТРАГОН: Има, има защо.
ПОЦО: Не, няма.
ВЛАДИМИР: Има, има.
ЕСТРАГОН: Няма.

Предишната театрална постановка не я усетих. Сега обаче нещо ми се сплеска задника. Както и да се въртя все ме боли. Иде ми да стана и да си тръгна. И въпреки всичко оставам, не си тръгвам. Не мога сега да си тръгна, ще чакам. Какво друго да правя?


ЕСТРАГОН: И какво ще правим сега?
ВЛАДИМИР: Не знам.
ЕСТРАГОН: Да си ходим.
ВЛАДИМИР: Не можем.
ЕСТРАГОН: Защо?
ВЛАДИМИР: Нали чакаме Годо.
ЕСТРАГОН: Вярно.*

Кой е този Годо? Да се показва най-накрая. Поглеждам към нея. Седи до мен и не мърда, вперила е поглед в сцената. И тя май чака Годо. Изглежда задникът не я боли. Изглежда доволна. Хубавица. Нова ми е, едва от няколко седмици. Днес се появи на входа на театъра с артистично накривена баретка. И ми подари суха паста с бележчица: “Благодаря ти, че те има”. Забравила е, че я плеснах по бузата онзи ден.


ЕСТРАГОН: Така ли мислиш?
ВЛАДИМИР: Кажи го, дори и да не е истина.
ЕСТРАГОН: Какво да кажа?
ВЛАДИМИР: Кажи: аз съм доволен.
ЕСТРАГОН: Аз съм доволен.
ВЛАДИМИР: И аз.
ЕСТРАГОН: И аз.
ВЛАДИМИР: Ние сме доволни.
ЕСТРАГОН: Ние сме доволни. И какво ще правим сега, като сме доволни?
ВЛАДИМИР: Ще чакаме Годо.
ЕСТРАГОН: Вярно.

Усеща, че я гледам и извърта глава към мен. Същевременно ме стиска за ръката. И пак вперва поглед в сцената. Доволна е, че е на театър. Доволна е, че тази вечер ме измъкна от кофите, в които бъркам лепило и шпакловка. Сложи ме тя на тези кадифени меки седалки, в този топъл, уютен салон. Не ми остави време да изпия една бира, да запаля цигара пред входа. Всъщност тя си мисли, че ме е измъкнала от кофите, но аз още съм в тях. Не мога да изляза, на техните дъна съм. И ги стържа с мистрия.


ЕСТРАГОН: Позна, позна! Какво трябва да познавам? Влачил съм кучешкия си живот все в една пустиня! А ти искаш да виждам и различните подробности от пейзажа! Погледни я тая гадост! Никога не съм излизал от нея!

Да я целуна ли сега? Май няма да е прилично. Пък и тя още не умее да си движи езика. Стрелка го навътре ужасно бързо, все едно проверява дали нещо може да я изгори. Неопитна е. Аз пък съм неопитен тука. Тези двамата на сцената какво искат да кажат, да му еба майката?


ВЛАДИМИР: Чакай… целунахме се… бяхме доволни… доволни… какво ще правим, като сме доволни… ще чакаме… чакай… ще си спомня… чакаме… сега, като сме доволни… ще се сетя…
чакай… а, да! Дървото!
ЕСТРАГОН: Дървото ли?
ВЛАДИМИР: Не си ли спомняш?
ЕСТРАГОН: Уморих се.
ВЛАДИМИР: Погледни го!
ЕСТРАГОН: Нищо не виждам.
ВЛАДИМИР: Нали вчера беше черно и сухо! А днес е покрито с листа.
ЕСТРАГОН: Листа!
ВЛАДИМИР: Само за една нощ!
ЕСТРАГОН: Сигурно е пролет.
ВЛАДИМИР: Но само за една нощ!

Мхм… Явно тези двамцата нищо не си спомнят от предния ден. И не ден, а цял сезон е минал, защото дървото е пуснало листа… Очевидно. Глупаци, изкукали от чакане. Веднага забравят всичко, освен че чакат. Май това е идеята. Защо ми ги пробутват тези? Кой, ако е с всичкия си, може да забравя така? В реалността няма такива работи.


ВЛАДИМИР: И не си спомняш нито една случка, нито едно обстоятелство?
ЕСТРАГОН: Не ме измъчвай, Диди.
ВЛАДИМИР: Нито слънцето? Нито луната? Не си ги спомняш?
ЕСТРАГОН: Сигурно ги е имало както обикновено.
ВЛАДИМИР: И не си забелязал нищо необичайно?
ЕСТРАГОН: Уви, не.

Слънце, луна… От разлигавената душа всичко слиза в слабините и те също стават лигави. Тази вечер може да я чукам. Кожата на дланите ми е като шкурка от силикатната мазилка. Обожавам да докосвам с нея топла, податлива плът. Само трябва да изпием по питие някъде, докато обсъждаме какво сме видели на сцената. Ще й кажа какво мисля наистина, няма да се правя. Постановката не ме хвърля в особен реализъм. За мен тя е само ордьовърът. Надявам се на твърдата реалност на нашите голи движещи се тела.


ВЛАДИМИР: А дали да не си направим упражненията?
ЕСТРАГОН: Движенията.
ВЛАДИМИР: Приклякванията.
ЕСТРАГОН: Разкършванията.
ВЛАДИМИР: Подскачанията.
ЕСТРАГОН: Разкършванията.
ВЛАДИМИР: За да се стоплим.
ЕСТРАГОН: За да се успокоим.
ВЛАДИМИР: Хайде.

Хайде, ама айде! Толкова им е скучно да чакат Годо, колкото на мен ми е скучно да ги гледам как чакат Годо. Под дървото, както аз си чакам аванса в сянката на трафопоста.
Сухата паста май е омекнала в джоба ми и е омазала бележцицата на моята карасавица. Стискам я пак за ръката. Тя ме поглежда с влюбени очи. Като понатрупа опит ще се чуди имало ли ме е, нямало ли ме е. Краят на постановката е близо. С Годо или без него. Някой ден и тези очи ще плачат от раздяла. Само не знам кога.


ПОЦО: Няма ли най-сетне да престанете да ме тровите с вашите въпроси за времето? Пълна безсмислица! Кога? Кога? Един ден — това не ви ли стига, един ден като всички други той онемя, един ден аз ослепях, един ден ще оглушеем, един ден сме се родили, един ден ще умрем, един ден, това не ви ли стига? Нашите майки ни раждат, клекнали над отворения гроб, светлината блясва за миг и после отново пада нощ…

***

…поръчай още две бири, пич, че сега идва най-интересното. След пиесата излизаме навън и гледаме как някакъв старец проси на пет метра от изхода, застанал в поза тип “виж каква развалина съм”. И вика: не съм добре, дайте ми за хляб. Мацката спира и почва да се бърка за стотинки. И аз спирам, защото я чакам. Оня нещо живна и почна да ни гъгне. Някаква болест го била изпивала и сега чакал да го довърши. Червейчета го яли, а бинта на крака му с цвят на лайно братче, ужас. А! Глей тука какви устни от пяна са се оформили на ръба на халбата ми. Май нещо ме изпива и мен, ха-ха…ама както и да е. Та нямал близки, разправя просякът, отрекли се от него, чувал само как го ядат червеите и не можел да мигне. Абе гадост! Стоим с мацката втрещени, викам си отиде чукането. Направо си станаха приятелчета с моята, щото той взе да й разправя как мечтаел да седи в купето на топла кола, а жабката да била пълна с вафли. Абе луда работа ти казвам. Мисля си пич, че тя беше одухотворена от пиесата и затова го слушаше толкова време и чакаше да каже още нещо интересно. Иначе нямаше да го погледне. А аз си стоя и я чакам, щото искам да чукам. Разбираш ли? Забравил съм й даже името в оня момент. Пък старецът си чака да го изглозгат червеите. Накрая ни свършиха цигарите. Отиваме до близкия клекшоп и като се връщаме при просяка какво да видим. Оня като ни забеляза, веднага пак застана в позата “глей каква развалина съм” и вика: не съм добре, дайте за хляба. Братче бе, викам му, преди малко си говорихме с тебе двайсет минути, не си ли спомняш?…

***

ВЛАДИМИР: Тук нещо се е променило от вчера.
ЕСТРАГОН: А ако не дойде?
ВЛАДИМИР: Ще решим нещо. Казвам ти, че тук нещо се е променило от вчера.
ЕСТРАГОН: Всичко гнои.
ВЛАДИМИР: Я погледни дървото.
ЕСТРАГОН: Човек не може дава пъти да се изкъпе в същата гной.
ВЛАДИМИР: Погледни дървото, ти казвам.
ЕСТРАГОН: Нямаше ли го тук вчера?
ВЛАДИМИР: Разбира се, че го имаше. Не си ли спомняш?

*Цитати от пиесата на Самюел Бекет „В очакване на Годо“

2 Comments

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s