Тандемът на близнаците

На техния баща му било интересно да се занимава с велосипеди. В началото не разбирал от нищо, но сам си стигал до изводите. Сглабял, разглабял… Тогава в България е имало по-малко модели велосипеди, но първите със скорости вече били излезли. Внос от Италия – Кастело, Бианчи… Усетил, че му харесва да се занимава с тях, пък и имало някаква пазарна ниша. Тогава съществували само 2-3 велосипедни магазина в София. И лека-полека тръгва от нищото…

Така започнала историята. Та продължава и до днес. Хората, които карат колела знаят малката работилница и магазин на булевард Васил Левски – на двамата близнаци Иво и Ради. Виждали са строените на тротоара велосипеди, до спирката на автобус 94. Преди време минах да си смажа веригата при тях. И ги помолих за разговор. Съгласиха се. Беше зима и нямаха много работа.

Когато баща ви е тръгнал да се занимава с велосипеди на колко години сте били?

През това време, когато той започва, сме били на 14-15 години. Учихме в английска гимназия, но горе-долу от 1996-1997 година сме започнали да се завъртаме тука (в магазина) да помагаме. Най-вече през лятото, когато е най-силният сезон.


Иво носи кафета в магазинчето. Оставя ги и казва:

–        Аз ще отида да се разходя до… да видя за друго нещо. А? Тук нема смисъл просто да стоя.

–        Остани да участваш в разговора – казвам аз.

–        Е, какво да участвам, той (Ради) си говори всичко, аз…

–        Да се допълвате…

–        А… Той…

–        Ок.

–        Нема, трябва да свърша некоя работа – (Обръща се към брат си.) – Ще се върна после да те взема.

Излиза.

Как да ти кажа, продължава Ради, може да се каже, че нашия баща не ни е натискал да почваме да се занимаваме с велосипеди. Сега, искало му се е да му помагаме. Често ни е казвал: „Айде помагайте повече. Защо идвате само по половин ден, защо не идвате по цял?” Аз после осъзнах, че то си му е било доста тежко да работи сам. За много неща трябва някой да ти хване, да ти задържи… сам е понякога доста трудно. Но майка ни винаги му е казвала: „Стоянчо, нека децата си решат какво искат да правят, нека си изберат”. През 98-ма влязохме в университет, специалност „Маркетинг”. Тогава ни се е струвало добра специалност, която е свързана, нали, с пазара. Докато учехме, още повече забелязахме, че по-добра работа да си намерим, и като заплащане, и като удовлетвореност – няма да можем. И всяка година помагахме на баща ни и постепенно заобикнахме това, което той прави. Някъде към 2000-та година, втори-трети курс, вече си казахме – ние си завършваме образованието, но няма да се пробваме да търсим работа в някаква друга сфера. Това, което работим на този етап ни харесва и като работа и като доход и ще помагаме на баща ни.

По принцип във всеки бизнес икономическата логика диктува човек да се развива. Но аз не съм такъв, както казва един приятел и колега – да лапна целия свят. А по принцип в бизнеса човек трябва да бъде агресивен. Но ние като хора, дали за добро, или за лошо, не сме такива, който се развиват. Продължихме работата и сме доволни от това, което правим.

Как да ти кажа? Това е – обичам да си карам велосипед. Но не съм такъв да се запаля чак толкова, че да карам професионално.  Все пак годишно си карам около 5000 километра, което не е малко. И на работа гледам примерно с велосипеда да си ходя. В неделите обичаме да си правиме маршрути, но без да са екстремни. Имаме приятели и колеги, които ето и в такова време (навън в момента е зима, студ, киша) сека събота и неделя карат в планината. Екстремно каране по сняг, по кал. Нали, мен ми харесва да карам велосипед и то доста, но примерно на такова време някакво екстремно каране да правя… не искам.


Можеш ли да ми опишеш как се промениха оттогава (2002-2004) насам хората, които карат колела. Тогава кой караше? Сега кой кара?

Така… По принцип се увеличи броя на хората, които карат колела. Постепенно. И мога да кажа, че дори и този отрасъл, както всички останали, си зависи от кризата. Най-голям растеж имаше през 2006-та, 2007-а и 2008-а. Увеличиха се хората, които карат колело, за да се придвижват до работа. Да го ползват за всекидневен транспорт. Тези хора се увеличиха много.

Лоша тенденция през последните две години, която забелязвам и която може да се окаже фактор да не се увеличава повече карането на колела са кражбите. Проблемът е, че вече имаме много клиенти, на които са им откраднали по един-два велосипеда. Имаме даже един много добър клиент – Йонко Грозев, той е адвокат. На човека са му откраднали за 8 години вече шест колела. Последното му го продадохме ние…

Сега има ли колело?

Има колело, не се е отказал, но как да ти кажа… Примерно първото колело човек си взима с голям мерак. Иска да е и по-шарено, по-хубаво… ей като твойто колело (сочи моя велосипед, облегнат отвън). В средния клас е добро. Но човек, като вземе един такъв велосипед и му го откраднат, след това започва да иска по-обикновен. А много от хората като им откраднат едно-две колела си казват, че няма да карат, защото няма къде да ги оставят. И има хора, които ми се оплакват – искат да отидат например в Mall of Sofia и да си вържат някъде колелото, където да е сигурно. Но няма къде, никой не го интересува да направи паркинг за велосипеди. Направиха няква стойка край спирката на метрото на Васил Левски, ама тя е на най-тъмното място, неохранявана. Когато няма сигурност за велосипедите, според мен това е една спънка за увеличаване на каращите хора.

Другото, което е, че повечето ги е страх да се движат по нашите улици. Особено що се отнася до жените. Освен това наистина София е един много мръсен град, имам предвид улиците. Ако някой кара в западен град на дъжд, дори да му попаднат някои пръски през калниците по гърба, това е вода. Докато тука става като кал, защото е много мръсно и също пречи за това много хора да започнат да карат велосипеди.

Зависи и колко расте икономиката – велосипеда не е първа нужда на човека. Първата му е да си купи яденето, да си осигури консумативите, нали знаеш как е… Но когато икономиката расте, хората си казват: ето ще си купя нов телевизор, ще си купя това, ще си купя онова… и велосипед ще си купя.

Хорта са много застояли и велосипедът е един идеален начин да поспортуваш и едновремено да видиш повече неща. Защото като пешеходец ще извървиш 10 км и ще се умориш. С велосипеда можеш 30 да изминеш и да видиш доста повече неща. Хем и тренировка ще си направиш.


Млади или стари?

Карат всички. Младите си карат много велосипед, само че се забелязва доста голямо разслоение във възможностите. Преди хората искаха велосипед и си го купуваха. Сега от доходите им зависи какви велосипеди ще карат, което е нормално. Както при другите стоки. Особено при децата – като му вземат на някое от тях по-скъп велосипед, то се хвали, че, едва ли не, е повече от другите. Преди са били по-доволни, защото са нямали такова разнообразие и са карали каквото имат. Велосипеда не е толкова имиджова стока, както например един лаптоп. Все пак има и марки, които са си с имидж и има хора желаещи да карат точно тях. Без това да значи, че с дадена марка ще бъдат по-добри велосипедисти. Но това им вдъхва някакво самочувствие. Че карат по-скъп велосипед.

Повече бедни ли карат велосипед, или повече богати? Какви хора идват тука – без пари или с пари? По външен вид де, те си личат…

Значи, нека кажем така – повечето, които карат за предвижване в града, за съжаление са бедни. И друго има. Българина, за разлика от западняка, си мисли, че когато кара колело е беден. Въпреки че има велосипедисти, които са преподаватели в университети или са адвокати и т.н., определено повечето от каращите всекидневно колело са малко по-бедни. Докато вече при хората, които карат за удоволствие, нещата са по-различни – те са малко по-заможни.

Можеш ли по колелото да видиш характера на човека?

Аз не съм психолог. Но например отличавам хора, които много си го харесват колелото. Винаги вземат нещо да му направят някакъв подарък. Да го почистят, да е лъснато, да му сложат нещо ново. Дори когато не е нужно – всичко му е наред технически, но те искат да го променят, да стане по-хубаво… Но това се случва по различни причини – някои искат от чисто визуална гледна точка да го подобрят, други просто искат технически да го подобрят, да му сложат нещо от по-висок клас.

Виж, аз не мога да ти кажа… Всеки човек си е индивидуален. За някой виждам от това как си се отнася с колелото си, че е примерно по-мърляв като човек, по-неорганизиран. Но го има и това, че когато се движиш всеки ден с колело то не може винаги да изглежда в супер състояние и т.н. Хората нямат време, нямат и къде да го поддържат. Сега, като видиш, че на някой нещо му е мръсно колелото, не трябва да си правиш накакви изводи за човека. Как да ти кажа… ти може би имаш предвид някой конкретен случай да ти кажа?

Не, нямам предвид конкретен случай. Добре. А според теб, когато хората си купуват колело, казват ли си „Аз вече не съм като другите хора. Не съм от тая паплач, от това задръстване, от тази лудница… Водя нов начин на живот”.

Все още са сравнително малко подобни хора. Защото за да стане карането на колело лайфстайла, за който говорим, трябва да включим и отиване в Мола. Но нали казахме, че там няма къде да си оставиш велосипеда. Ти не можеш да водиш този лайфстайл, който е на хората в Западна Европа. Този при който да кажеш, че идваш на работа с колело и пазаруваш, защото е по-екологично, по-приятно, по-здравословно и т.н.


А познавате ли си колелата, които идват при вас?

Така е. Дори хората ги свързвам с колелата. Така и с брат ми си казваме – еди кой си човек, с еди кое си колело, нали… Но това все пак се отнася за хората, които идват по-често. През годините се натрупват клиенти и за да помниш някой човек с колело трябва да е дошъл повече от два-три пъти или проблемът при него да е бил по-интересен, ремонта да е бил по-труден или по-специфичен. Понякога като дойде някой да му смениш нещо стандартно, не можеш да го запомниш. Но има случаи, в които го знаеш това колело, виждаш го заключено някъде после и си казваш „това колело е на еди-кой си човек”.

Как работят заедно двама братя близнаци?

Имаме си разделение на труда. Брат ми се занимава с доставките и с финасите, аз се занимавам с техническите неща. Но и двамата се пънкаме и тюхкаме над даден ремонт, седим и се чудим как да го направим. Някои неща са станали толкова механични, че се разбираме без думи. Само му посочвам, дори не му посочвам, и той ми дава необходимия инструмент. Веднага знае какво да ми подаде и така става синергизъм. Не да се обърнеш да го вземеш, а той направо ти го подава. Даже имаме добър приятел, който идва тука и понякога аз го карам той нещо да ми подаде. Но не използвам дума, за да му кажа „дай ми това, което се намира там”. Правя накакъв жест, но той не може да се сети какво имам предвид. В един момент се чудиш дали можеш да го работиш с някой друг това…

Карате ли се?

Караме се.

Ама жестоко ли?

То отстрани изглежда жестоко, както казват външни хора, но след 5 минути все едно нищо не е било. Много бързо ни минава, защото не е дълбоко каране. 

Как ви започва деня?

През лятото, като дойдем тук веднага започва работата. През зимата пиеш кафе, след това пиеш чай. Идва някой нещо да му свършиш за малко. Прeз зимата е неприятно и монотонно, но през лятото е приятно, защото виждам много хора. Аз съм зависим от времето – като виждам синьо небе ми е приятно, като виждам мрачно небе – не ми е приятно. Лятото, някой приятел ще дойде, ще вземе по бира или сок, ще си пием и ще си говорим.

Междувременно започвам да снимам дръжките на помпите…

Дръжките на помпите са правени после, казва Миро, защото оригиналните се счупиха. И интересно е, че много хора казват: „Дай ми на мен да си напомпам гумите”. Повечето от тях го казват, за да не ме затрудняват. Но аз им казвам, че откакто и на двете помпи, когато някой ги е ползвал и им е счупил дръжките, отогава само аз си помпам с помпата. Винаги клиент ги е счупвал тези дръжки…

Ето например при помпането можеш да видиш различни хора. Има такива, които идват да им напомпаш гумите – те са мои клиенти и аз не им искам никакви пари за това.  Те виждат, че ти полагаш усилия и искат да ти оставят, ти не искаш, но те ти оставят. Докато има хора, които никога не си ги виждал, за първи път ги срещаш, и казват: „Напомпай ми гумите”. Напомпвам им гумите, но те не се сещат да кажат даже едно благодаря. Аз този човек го запомням и после към него имам резерви.


Значи не всички, които карат колела са добри, готини, млади хора… (смея се)

Не. Даже сред младежите има липса на възпитание. При тях е много по-разпространено, отколкото сред хората на над 25-30 години и нагоре. При някои наистина има липса на възпитание и не са научени на елементарни неща. Забелязвам, че има разлики при хората от различните квартали. Имаме добър приятел и колега в Надежда, който има там магазин за колела. Клиентелата в Надежда е много по-различна от клиентелата в центъра.

Защо се получава така?

Различи хора живеят там. Едно от основните неща е, че в Надежда има много повече млади хора, отколкото в центъра. Съотношението млади-възрастни е много по-различнио там. Ти, както ми каза, си забелязал, че много хора карат колело като лайфстайл, защото така мислят, че е правилно. В Надежда хората, които карат колело поради тази причина, първо са по-малко и второ карат най-вече от бедност.

Добре, ти чувал ли си някой да казва „карам колело, защото нямам пари”?

Карам колело, защото не мога да си позволя да карам кола. Нямам пари за кола. Или нямам пари за мотор. И така нататък… Разбира се че има. Но в Надежда е много по-голям процентът на хората, на които ако им напомпаш гумата няма да ти кажат едно благодаря. Няма да се сетят.

На мен ми е странно и друго, когато ми кажат „Дължа ли ти нещо?” Аз в един такъв момент им казвам: „Аз защо седя тук, а не си карам колелото? Аз обичам също да си карам колело. Тука съм на работа, аз работя с удовослтсвие, но не го върша безплатно…” Има хора, които не оценяват чуждия труд.

Има ли разлика между момчета и момичета като отношение към колелото?

Първо има голяма разлика в бройката. Момчетата карат в пъти повече колела отколкото момичетата. Много често момчетата купуват колела за приятелките си. Момичетата обикновено си харесват велосипед по цвета, но от друга страна слушат по-често какво им казваш, когато им даваш съвет.

Сред мъжете 40-50 годишни също си вземат велосипеди. Те усещат, че трябва да поддържат форма и затова си купуват. Но не винаги редовно ги карат. И затова аз казвам, че за да си вземеш колело трябва наистина да си убеден, че искаш да караш. А не да отбиеш номера подсъзнателно и да го зарежеш в мазето.

Започнаха ли велосипедистите да се грижат повече за своята безопасност?

Повече от преди. С увеличаване на продажбите на колела се увеличават и продажбите на аксесоари за безопасност. Но в последните години са се увеличили най-много продажбите на заключвалки. Те всъщност могат да спасят колелото за 5-10 минути само. Имахме случай с момче, което си взе три 25 милиметрови заключвалки и когато си остави заключено колелото за два дни на място, на което по принцип си стои всеки ден – му го откраднаха. И затова казвам, че заключвалките не могат да те спасят. Има места в София, на които не бива да се оставят колела като например района на Женския пазар – там има доста криминалогенен контингент.

Имаш ли клиенти, които идват при теб и ти казват: “Ей ся почвам да карам. Веднага, ако може…”?

Има емоционални потребители, които същия ден са решили, че почват да карат велосипед и идват. Тука са парите за парното, казват ми, и ще си купя колело днес, сега имам пари, утре няма да имам… Но има хора, които с месеци се чудят какъв велосипед да си вземат. А аз пък аз се чудя какво избират – жена ли, апартамент ли… (смее се). На тези, които си купуват велосипед за първи път им давам общи съвети. Казвам им, че докато не започнат да въртят педалите и не си изградят реален стил на каране, няма как да бъдат сигурни какво колело искат. Хората сменят по десет модела гуми, за да разберат кой им пасва на стила на каране.

Снимам един тесен ръб на стената, отрупан с метални шайбички.

Това трябва да го оправим, казва Миро и се смее притеснено. По-добро оползотворяване на този ръб няма, му казвам. Пълен е с полезни шайбички.

Да, това е така. Взимам си по някоя шайбичка от този ръб, така ми е удобно. По-правилно е да има отделно помещение за сервизна дейност, но не разполагаме с по-голям магазин.


Абе чувствам някаква атмосфера тука – вметвам аз – атмосферата на магазинчетата от стар тип. Миро отговаря, че това е атмосферата на човек, който си е в магазина всеки ден. Те двамата са си все тука. Не е както при останалите магазини – там веднъж те обслужва един работник, следващия път друг. Влиза клиент. Избира велосипед за малкия си син, който още е на помощни колела. Тръгва си. Миро споделя, че днес е по-лесно да оставиш детето си пред телевизора или компютъра. Защото ще е на сигурно в къщи, а не на улицата. Спомня си за едно време, когато по улиците имаше повече сигурност.

Когато бях малък, през 80-те, съм си излизал на улицата и съм играл на народна топка. Коли не минаваха често. Карах си колелото сам. Сега, за да вземеш на детето си колело, трябва да си с него, докато кара. Трябва да си ангажираш и твоето време. Поради това много хора пропускат да отделят време и на децата им е трудно да се научат да карат. Има и друго – сегашното поколение за мен е презадоволено и разглезено. То има всичко. Едно време, когато ти кажеха, че ще ти вземат колело или футболна топка ти си на седмото небе от радост. Сега бързо се насищат децата, за да се научат да карат трябва да полагат някакво усилие. Но нито децата са готови да полагат усилие, нито родителите им. Разбира се има го и това – родителите да си купуват велосипед, за да могат да карат с децата си.

Какви ви бяха на вас първите колела?

Две “Зайки”. Още когато сме бил на 5 години. После татко ни взе едно балканче за двамата. След това ни взе по един “Школник”. Откраднаха ни ги от мазето през 88-ма. Пропуснахме една година и след това ни купи “Украйна”. Не можехме да стигаме педалите от седалката и карахме на рамката. За да се кача, се приближавах до някоя пейка… Баща ми и чичо ми са карали големи колела под рамката. Сега това би било много опасно със сегашното движение по улици и тротоари. И сега има хора, които си обичат ретро колела. Имаме една клиентка, чиито стил е такъв – купува си стари колела, без скорости, само с контра.

Градските дизайни?

През последните една-две години започват да се връщат и да се налагат, предимно сред жените. С калници с багажници и т.н. За софийските улици обаче е доста спорно дали градският велосипед е по-подходящ от маунтинбайка, който е по-стабилен, по-маневрен и по-здрав. Градският се кара по-леко.

Ти какво колело би карал?

Карам колело тип байк, което няма добър външен вид, но е с по-висок клас части. Сложил съм си по-тънки и по-гладки гуми. Обичам си го.

Тръгвам си. Колелото ми вече не скърца, защото е със смазана верига. Замислям се за това, че близнаците Иво и Ради, макар и да не карат истински велосипед-тандем, всъщност преминават през ежедневията си в тандем. И не съм сигурен дали отиват някъде.

Или просто си карат.

3 Comments

  1. Чух за това, но друго си е да отделиш време и да го прочетеш, както си му е реда. Сега виждам, че е наистина добра находка. Бях се запътил да си купя огромна заключалка, но ще мина и с по-малка .. като на Дидо и Петя би свършила работа. Искам да прибавя към опасните райони и тези – около спортната палата и Билкова:) Откраднаха ги Ейй!

  2. Благодаря за хубавата статия, наистина се пренесох в атмосферата и се включих като наблюдател в разговора. Често ходя при тях за някой проблем и съм доволен, защото са хора, които знаят какво правят и няма да препоръчат нещо некачествено 🙂

    1. Разговорът ми с тях също бе предизвикан от атмосферата на мястото. Радвам се, че съм успял да я попресъздам малко :)) Има много подобни места из София.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s