Родопски етюди

Пак са се събрали няколко поредни почивни дни и на изхода от София, в посока Перник, се е струпала върволица от автомобили. Вали дъжд. Стопът е малко нелеп – всички се движат с нула километра в час и шофьорите имат време дълго да съзерцават мокрите ни фигури край пътя. Толкова сме близо до тях, че направо им влизаме в личното пространство и се чудим накъде да отместим погледи. Освен това е странно да опъваме палци пред един и същ автомобил в продължение на много минути. Целта ни е Гоце Делчев, а от там – село Гърмен на гости на Ванката. След това – пеш из Родопите.

Топ 10 на най-добрите възможни ситуации

Пътешествието ни започва с най-естественото нещо в тази част на света – спира ни пернишки фолксваген Голф. Той ни изкарва от „тапата” и ни оставя на чисто от автозатлачвания място. Стопираме три двойки – аз и Ели, Сту и Цанка, а Дидо и Пепи профучават покрай нас малко по-късно в техния си, разхвърчан стил.

В Гърмен намираме Ванката, вземаме си мастика и през нощта решаваме да крачим 3 километра до село Огняново. Там има открит минерален басейн. Вървим през мрачна циганска махала. Улични хорър лампи чертаят жълти конуси по мокрия калдъръм. Кучетата лаят извън полезрението ни и аха да изскочат зад нас – сърдити и пенести. Полупрозрачни призраци, закачени с щипки върху телта, протягат ръце към нас. Мамят ни да хлътнем навътре между бараките и там да срещнем съдбите си…

Родопски етюди. Снимка: Дидо

Прелазваме през дупки в някакви ограждения и стигаме до малък, горещ бетонен правоъгълник. Цопваме голи в него и известно време само се усмихваме. Слагаме текущата ситуация сред Топ 10 на най-добрите възможни ситуации, които могат да ни се случат из този край на света. Сред белите изпарения в мрака и след сутрешната столична гмеж и влажен автостоп говорим за Вселената като за „ебасиякотомясто”.

Всичко свършва с немощно пропълзяване до съседното село Марчево и опъване на палатки в шубраците край пътя.

Трите храма

Сутринта решаваме, че да вървим на Изток е най-добрата от всички възможни посоки. На пътя ни е легнало село Дебрен и ние потъваме в гъстата родопска кал. Всеки сам си сключва тихо примирие с нея, защото тя, ако реши, може да се прегрупира и да ни погребе. Приемаме условията – подметките да се удебелят и да ходим като роботи. Но тези движения са ни присъщи. Както и това лековато и елегантно да губим посоката и да се лутаме из редките горички. Но това е, защото нямаме конкретни планове за локацията ни из пространството.

По-скоро пространството има планове за нас.

В една от тримерните му области внезапно преплитаме съдби с възрастен мъж, който води подире си муле. Двамата изскачат внезапно иззад горските стволове от измерение наречено „изведнъжотнищото” и меко се включват в нашата безпространственост.

Повеждат ни напряко през хълмовете.

Мулето понася Цанка върху гърба си. Вали си. Мъжът носи синя куртка, а отгоре е наметнал зелена мушама. Някаква цел си има, харесва ни и ни води на потайно място – изоставена черква. Отвън е що-годе запазена, но черчеветата са увиснали и откриват мрачни дупки. Вътрешността е разграбена – олтара е порутен, иконите ги няма, дюшемето зее. Разказва ни, че и християни и мюсюлмани си съжителстват добре по тези краища. Но християните не се грижат добре за храмовете си.

Храмът на християните. Снимка: Дидо

Повежда ни още нагоре по хълма. Влизаме в махала, от която стърчат само дебелите каменни зидове на къщи без покриви. Мястото е призрачно и в него живи души няма. Спираме до стара джамия. Влизаме и стъпваме по плътно застлани, пъстри черджета. Полумракът е нарушен само от правоъгълни струи светлина, нахлуваща през прозорците.

Храмът на мюсюлманите

Домът на ходжата

Тук вярата е още жива. Някой се грижи за храма.

Хлътвам в малка, черна дупка и попадам на виещи се тесни стъпала. Във вътрешността на минарето е пълен мрак, пронизан само от правоъгълните слънчеви лъчи на някаква божествена алармена система. Парапетът на върха е нисък, а ширналия се склон под джамията създава илюзия за шеметна височина. Отгоре се виждат назъбените останки от голяма къща – някогашния дом на ходжата, според мулето и загадъчният ни спътник.

Продължаваме нататък и на билото на хълма нагазваме в разорана нива.

Тогава ни се случва едно от онези неща.

Мъжът и мулето спират и казват, че е време да се разделим. Правят „порта” между телата си, през която минаваме един по един, стискаме си крайниците и си пожелаваме различни хубави неща. Нагазваме в синора към едно далечно дърво и полека се отдалечаваме.

Вали тих родопски дъжд.

В гърбовете ни удря родопска песен и осъзнаваме, че сме влезли в третия храм, най-всеопрощаващият. Душата на мъжа с мулето.

Замръзваме под дървото вярващи. Ние – насред една родопска картофена нива, под едно дърво. Мъжът – изчакал ни да се отдалечим, пее с уникален плътен глас, от който вибрираме. Помаха ни с ръка за сбогом и двамата с мулето изчезват в друга тримерна област на пространството.

Няколко секунди мълчим. Дъждът шумоли по листата на дървото.

Бакалията в Крушево

Продължаваме да крачим към село Крушево. По някое време отново губим координати, но пък координирано си подаваме една 200 грамова хулиганка с ракия. Отново не държим съдбата в ръцете си (обратно на истински напредничавите млади хора), а чакаме тя отново да се намеси и да упъти бедните ни, мокри души.

Този път е дядо със сребърни кучешки зъби.

Язди огромен, бял кон. Снажен е и изглежда като да е направен от желязо. Така един върху друг двамата са високи като водна кула. Старецът е заметнал ватенка и е обул гумени галоши – може би най-ефикасният мирен договор с всепроникващата кал. А тя вече нарушава индивидуалните примирия и агресивно завзема териритории от телата ни. Кафява, жълта, червена, сива, всякаква. Железният старец ни кани да го следваме, а аз, вървейки след него, се чувствам невзрачен, кашкав и неприспособим.

Родопски етюди. Снимка: Дидо

В Крушево стигаме привечер. Дъждът е от най-мрачните и затова опипваме с погледи околността за топла кръчма – малко да се постегнем и после да търсим място за бивак. Всички пътища в селото вече са превзети от елитна кал, която след кратка борба ни изтласква към малка кръчма с миниатюрен тезгях и телевизор. Разполагаме се по пластмасовите столове, раниците оставяме отвън под навеса, защото вътре няма място, пък и да са като защитен вал. Преглъщаме бирите със солети и възкиселички фъстъци.

На синия екран започва футболен мач.

Постепенно тясната кръчмичка започва да се пълни с хора – кални, брадясали, с ботуши и мокри куртки. Лелята зад тезгяха им сипва ракии или коняци и те застават помежду ни. Гледат мача прави, защото сме заели почти всички места (шест души сме, ето колко е малко помещението). Проумяваме, че в типичните вечери крушевци обикновено се побират по масите и столовете. Тази вечер обаче е по-различна. Ние сме там – в техния светая светих и сме им заели „скамейките за молитва”.

Решаваме да се оттеглим към близката бакалия.

Собственикът й е млад мъж на име Владо. В помещението е обособил кътче с три сепарета, напалил е камина. Залепваме за огъня и обграждаме огнището с мокри парцали. Изглеждаме позакъсали. Разговаряме се с нашия домакин и в разгара на вечерта той ни предлага да останем. Изключително гостоприемен и хубав човек. Родил му се е син преди седмица, а жена му ни разсипва топла супа. От вечерята им. Хвърля две цепеници в огъня и ни оставя сами в помещението, сред всичката стока. Разместваме сепаретата и опъваме шалтетата на пода.

Запомнете – Владо от Крушево.

Къщата на хобитите

На сутринта отиваме на гости на семейство английски хобити. Семейната двойка от Островите е купила имот в Родопите и има планове да построи комплекс от сгради, сред които и библиотека. Пристигнали с джип за сафари, боядисан като зебра, и няколко дебели книги. В тях пише, как хората могат да си построят домове, без да разчитат на корпорациите за газобетон, мазилки и лепила.

Разчистили тръните, изчакали калта да изсъхне и сами си построили къща, която изцяло да удовлетворява потребностите им от уют. Все пак къщата на един хобит означава удобство. Съобразена с всяка една подробност, за която са се сетили и чудесно персонализирана. Подобно на селцата от хобитски къщички, чиито обитатели изпитват радостта да живеят в близост до природата и нейните дарове.

Къщата е изградена по нетрадиционен начин за тази част на планетата. С кръгла форма е, а където има овални елементи са изваян с ръце, като скулптура. Покривът е направен от греди, разположени по такъв начин, че да се заключват под собствената си тежест – без пирони и други скрепващи елементи. Освен това на върха в централната му част са разположени прозрачни елементи, пропускащи естествената светлина. Стените са изградени с глина.

Къщата на хобитите

Всеки детайл е важен за английските хобити.

Прозорците в кухненския кът са разположени така, че докато се мият чинии, да се вижда как гостенинът идва по пътеката откъм входната врата. Седящия на писалището има гледка към Славянка планина. Вътрешността е оптимизирана с разни хобитски хитрини, а на вратата е нарисувано горско божество-пазител.

Пихме чай.

Съдбата на линдорските зайци

Продължаваме за село Долен. Преди да тръгнем, комшийката на англичаните ни рисува карта на лист от тефтер. В по-голямата част от него разполага първите 500 метра от маршрута, после притисната от пространството сгъчква останалите пет разклона и три села в единия му крайчец. Хубава карта се получи, Дидо я запазва.

Изведнъж пак ни се случва едно от онези неща.

Всичко започва, когато намирам пред краката си малко жълто звънче, закачено на червена панделка. В този момент Ели също открива едно. Вдигаме погледи и разбираме, че сме в центъра на полянка, покрита със стотици звънчета.

Скупчваме се в кръг, за да осмислим ситуацията.

Ето първоначалните наблюдения, с които разполагаме: първо – закътана родопска полянка, достатъчно отдалечена от села и пътища; второ – покрита е с предмети, които на пръв поглед нямат никакво право да са там; трето – тези предмети обикновено висят на шиите на опакованите в златно фолио великденски шоколадови линдорски зайци, обитаващи хипермаркетите.

Скупчваме се в триъгълник, за да осмислим още по-добре ситуацията…

…ами избягали са зайците. Това е. Не са издържали на жестоките посегателства. Статистиката: 80 от всеки 100 човека изяждат първо ушите (за да не могат дружелюбно да махат с тях), всеки шестнайсети отхапва лицата (за да предотвратят всякакво по-нататъшно идентифициране), а всеки пети гризва краката, за да не могат да припкат на воля (и с това да им се изплъзнат). Последното е изключително зверство, но има и още по-лошо – всеки четвърти изяжда първо задника, за да лиши великденския заек от възможността да изрече следните думи:  „Целуни ме отзад!”…

…правим пирамида от тела, за да осмислим още и още по-добре ситуацията…

…в късна доба те са разпорили брезента на тира и скок-подскок са се пръснали из белия свят да търсят един по-добър живот. Планът е бил оцелелите линдорски зайци да се съберат на явката – безлюдната родопска полянка, където да свалят панделките със звънчета – оковите на комерсиалния геноцид. И най-вероятно да продължат живота си край синорите на картофените ниви…

…разтуряме формацията, вземаме малко от заешките артефакти и продължаваме по пътя си. Често преминаваме покрай нелегални изкопи за добив на облицовъчни каменни плочки. Цялата гора е надупчена от тях, а готовите палета стоят край пътя и могат да се купят за по петдесетина лева.

Медът, циганката и концлагеристът

Стигаме в село Долен и пием по бира с местните в кръчмата. Лепва ни се един тип, който въодушевено ни предлага да си спретнем пиене с жени, гайди и билярд. Измъкваме се от все по-нарастващият му ентусиазъм и брилянтните му идеи и излизаме от селото. Естествено – вали дъжд, а ние крачим по асфалтов път към Сатовча. Избираме си място край реката и правим лагер. Отмъкваме малко потрошени палета и греди от един навес и наклаждаме хубав огън. Край него задимяват мокри чорапи.

По бира с местните в с. Долен. Снимка: Дидо

Сутринта ни дарява с мед от глухарчета. Докато сгъваме палатките по полето ни доближават баба и дядо. Те си имат Москвич и ходят с него за билки. Мен и Ели ни качват до Сатовча и ни подаряват за из път бурканче с вълшебната отвара. Сядаме с тях да изпием по едно кафе край бензиностанцията, а в краката ни се свива като котка една престара, беззъба циганка. В костеливите й пръсти потъва един лев. За насъщния.

Старата циганка

В пътешествието ни се включва Валери – приятел, художник и фотограф. Нахлува с автомобила си, и ни отнася към Ягодина, след това към Беден (Беден-Беден) и накрая към Широка Лъка. Там, на каменния парапет, край улицата, снимам човекът от Белене. Ето и неговата история – като дете редицата за разстрел в трудовия концлагер е прекъсната точно до неговия ред. Оцелял е по чудо, но е заличен в регистрите (кои регистри?) – води се мъртъв, но всъщност не е. Ето го пред мен – жив, нездрав, клошар, пие му се. От София, но екстрадиран по тея краища. Изпраща ме до някакъв архив на гара Подуяне да проверя за него и достоверността на историята му. Отидох да хапна боб. Май още съжалявам, че не се разрових с детайли в разказа на беленския концлагерист.

Концлагеристът от Белене

Последната нощ преспахме до пътя, зад един светещ, християнски кръст.

Не беше лошо.

Край

История, която разказва Пепи: Учителка в родопско село дава на децата да напишат съчинение за най-интересното нещо, което им се е случило през ваканцията. Ето пълният текст на едното от тях: „Есен е. Пристигна кардиото.” Малчуганът твърде красноречиво описва най-значимото събитие в този край на света – пристигането на големите камиони със зеле (кардио). Тогава е единственият шанс местните да разменят картофите си с кардио и да го сложат в каците за зимата.
От тази купчина прекрасни камъни решихме да си построим човекоподобен робот. За да ни носи раниците. Роботът още е там и срещу чаша бира всеки може да научи точната му локация. Както и да го активира с хардуерния ключ (малка ръбата скаличка), който се съхранява от Дидо.

Пазачът на мъртвите
От пейката...на вратата
Приятели

Родопски етюди. Снимка: Дидо
Всичко необходимо...
Деца от дом за сираци
Изоставена

Тютюн и вяра
Родопи
Ву-ду плашило. Снимка: Дидо
Дечица давят калинки
Родопски път
Nurse Kitty
Гробището
Родопи
Родопи
Родопи

Родопски завой
Пейзаж за мъртвите


Share/Bookmark

1 Comment

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s