Странджа на колела

Тази история разказва за едно пътешествие из Странджа планина. В края на текста има видео, озаглавено „Странджа и хората. Симбиоза без булдозери“. То се опитва да пресъздаде духа на това място през погледа на пътуващите през него. Познавам хора, които са правили подобни трипове с колела, пеша или на стоп. Те разказват различни истории, но общото е, че Странджа планина и всички неща в нея винаги оставят траен отпечатък върху тях.

Снимка: Боби

Планината е най-слабо населената област в страната. Доскоро затворена за външния свят, тя все още е запечатана извън „нормалното“ време, а липсата на хора я прави интересна за хората. Някои отиват там  с големи, жълти машини – за да останат, като собственици на постройки, в които да посрещат преминаващите пътници и да печелят пари. Други пък само преминават с автомобили, велосипеди или пеша –  за да остане Странджа.

Тръгваме петнайсетина души, няколко автомобила с багажници за велосипеди и две надуваеми лодки. Началната точка е село Маточина, крайната – Синеморец. С нас е и 3-годишния Йоан, за който има монтирана малка седалка на колелото на татко Туше. Маршрутът най-грубо е разделен на няколкокилометрови велоотсечки за колоездачите, а останалите оказват подкрепа – шофират автомобилите с багажа, пият бира, возят се. Ето няколко от местата, през които минаваме:

При първата нощувка из черните пътища край село Маточина с джипове ни съпровожда гранична полиция.  Опъваме палатки  до едно езеро почти на границата.  В далечината се мержелеят турски села, които по някое време са били български, после турски, после пак български и т.н. Затова си имат и черква и джамия.

Надуваме лодките и гребем на залез слънце из езерото.

На сутринта започват хаотични уговорки кой на къде да кара, определят се най-общи и по-скоро пожелателни точки на срещи между автомобилите и колоездачите. Накрая се очертава следния принцип – каране (респективно въртене на педалите) в някаква обща посока в коридор с широчина няколко километра.

Сту си счупва обтегача за веригата и колоезденето му е под въпрос. Отговорът е под формата на две клечки и малко кабел. Новият обтегач работи перфектно още една година след пътешествието из Странджа.

Колоездачите потеглят рано, а хората с колите остават да се чешат сънено по пъповете. Намяткват багажа  по автомобилите и палят двигателите към сутрешните си бири.

Сутрешни бири. Снимка: Гадния
Край огъня – великденски яйца, домати и ароматни лули. Нощта е ледена, Млечният път виси над нас. Снимка: Гадния

Нещо за багажа. След първата вечер всички вещи се пръсват по свой собствен и твърде сложен път. През цялото пътуване из Странджа те изчезват, появяват се, местят се от кола на кола, постоянно са издирвани от някого. Типична картина – някой се дупи, заврян в багажника или задната врата и 30 минути не излиза от там. Когато най-сетне се изправя започва изречението си с „Ъ-ъ-ъ, къде е…?“

Спираме където има неща за разглеждане – например край пътя гние стар бункер за картечница, гледащ към Турция.

Или ръждясват допотопни отбранителни съоръжения, приличащи на закопан в земята танк.

Архаично отбранително съоръжение. Снимка: Боби

Някъде над шосето зее черното „око-дупка“ на скален манастир, а над него на ръба на пропастта – пейка. Да сядат старците и да ръчкат с бастуна земята, загледани в мъгливата долина.

Пътищата са тесни, попукани и в дупки. На места почти липсват, но на най-гладките двуметрови участъци някой е успял да вмести едно „Vignette“. Иначе са живописни, завоести и пусти.

Спираме изключително често за работнически бири. Работническите бири се пият на крак, срещу обещание да се върне амбалажа и струват няколко стотинки. Купуват се от магазина.

Магазините в Странджа са невзрачни постройки с кръгчета боза от дъната на шишетата по тезгяха. Магазинерите смятат покупките с химикалка на

Снимка: Сту

амбалажна хартия и после завиват сиренето в нея. Старци, разполагащи с всичкото време на света, се препичат отпред, седнали на циментов праг или щайга.

Снимка: Сту

Веднъж пред един магазин ни напъплят дребни, жилави момчета от дом за изоставени деца. Разказват за къщата на стария англичанин в долината на реката – и той като нас си свивал тютюн на ръка. Много искат и те да карат колела, просят цигари и стотинки. Доволни отнасят двете листчета за свиване, които им давам.

Лагер преди Петрова нива на брега на приток на река Велека. Сковани пейки и маси край брега, рибар ни подарява гладки, хлъзгави риби. Гадния залита и си разпорва прасеца на един винкел. Прецизна суматоха и среднощно каране до болницата в Бургас. Студена, ветровита утрин, ароматни кафета и утайка между зъбите. Гадния се връща на сутринта в добро настроение.

Спирка за по кадър. Снимка: Боби
Огледалните пътища. Снимка: Сту

Продължаваме към Кости. Преди селото завалява силен дъжд. Хората с колите стигат първи и засядат на картофки и бира в кръчмата на площада да чакат колоездачите. Спането на палатки няма да е приятно, а и всички ще пристигнат кални и подгизнали. Отскачам до кметството да питам кмета за съвет – къде в селото да се подслоним и изсушим.

Управникът на Кости е хубав човек. Разказвам му ситуацията и той обещава да ни отключи една стая в кметството, за да пренощуваме в нея. Браво. Казвам му и за намерението ни на сутринта да се спуснем с лодка по Велека и той застава пред голямата карта на стената и ми показва различни участъци по речното корито – докъде е почистено и къде е задръстено с дървета.

Лагер край езерото с жабите. Снимка: Сту

След няколко часа пристигат колоездачите. Окаляни. Започват да се леят бири. Под кръчмата има дискотека и се пренасяме в нея. Слиза се по стълби, а вътре сепарета и съдрана билярдна маса. Дискотека било е в някои по-добри, забравени времена. Сега колорит привнасят олющения пилон за стриптийз и група четвъртити, сурови местни мъже. От онези, който пощуряват, когато си задържиш погледа върху тях повече от три секунди. С единия се заговаряме някак си. Не може да разбере човека, че група хора пресичат Странджа на колела. Извратено поколение сме били, ненормални, не сме се хващали у работа и туй то, диванета с диванета…

Колелото и оградата. Снимка: Сту

Играем билярд, спим по столовете. Заставаме под дъжда в центъра на площада на Кости и пушим. Прибираме се в кметството и нареждаме тетриса от шалтета в тясната стаичка.

Началото на плаването с лодка по река Велека е в Кости, а крайната цел – 20 километра по-надолу, до село Бродилово. Коритото е затлачено с паднали дървета и се налага да слизаме на брега около 20 пъти, за да ги преодоляваме по суша.

20 пъти следното упражнение – гребнем малко с греблaта и хоп – отпред поредната купчина дървa.  На повечето от местата, на които отбиваме, бреговете са високи метър, метър и половина. Пада голямо катерене сред корени, драки и растения, които сто на сто се казват „Чакай малко“ на латински. Ако не са отровни, задължително имат шипове.

Всъщност спускането с голяма гумена лодка по река Велека много прилича на превантивна програма срещу ревматизъм. Ревматизмът е болест, която би могла да се повлияе благоприятно от копривата. Растението коприва расте в плътни, широки килими по двата бряга на река Велека. Аз бях с късметлийски панталон, с дълги крачоли, но Зоя, Ненко и Жицата не бяха. Три дена се бориха с отровата на копривата, но оживяха. Сега са имунизирани навеки.

При някои от препятствията успяваме да се проврем отдолу, залегнали на дъното. При други се покатерваме върху стволовете и прехвърляме тежката лодка. Веднъж решаваме да пробиваме през едно затлачване от шума, тръстики, малки клони и пластмасови боклуци. Жицата и Ненко се впускат в дива сеч с мачетето-на-льольо. След 30 минути изтощени преминаваме, а реката става някак си по-свободна и приветлива.

Мачетето-на-льольо е полезен инструмент.

Извън трудностите, реката ни възнаграждава с няколко хубави бързея и спокойни вирове, където се привързваме с въже за някой надвиснал клон и почиваме със сандвичи.

По бързеите на Велека. Снимка: Боби
Спокойните води в устието на Велека. Снимка: Сту

Малко преди да акостираме на моста при село Бродилово, се разминаваме с един рибар, скатал се сред храстите на едно полуостровче. Профучавайки с лодката покрай него, Зоя му извиква: „Защо не си почиствате реката, ей!“. Рибарят казва: „На мен не ми пречи“ и замята въдицата. Прав е човека, той гумени лодки по Велека не кара. Стигаме до моста на село Бордилово, вадим калната, опесъчена лодка и я мъкнем по баира към една чешма, където я поизплакваме.

Отморяващи бири в Бродилово. От там – с автомобилите до Синеморец. Спасяваме колоездачите от една негостоприемна, ветровита магистрала. Работнически бири от магазинчето в Синеморец и битка с предметите от Багажа посред нощ. Кратък преход и се пльосваме на плажа на Липите.

Лагер на Липите, Синеморец. Снимка: Боби

На сутринта лежане в дупки в пясъка и гребане в свободен стил из широкото устие на Велека.  Вечерта хапваме малко гъби.

Ето видеоисторията за пътешествието из Странджа, заснета и разказана от Сту:

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s